Признавам, че заглавието е крадено, но предава точно моето разбиране по темата за връзката между мотивация и възнаграждение.
Отдавна искам да пиша по тази тема, така че публикацията на Антония за бонусите ми идва дюшеш.
Проблемът (както обикновено) е в двете страни - работодатели и служители.
Като представител на първата група мога най-отговорно да заявя, че издишаме в три основни направления:
Не сме способни да открием подходящите хора. Който ме чете редовно, знаекаквомисляповъпроса. Вместо да търсим нови и нови методи за подбор се концентрираме в защитни механизми, с които да неутрализираме собствените си грешки при подбора.
Не умеем да се освобождаваме бързо от “грешките”. Отказваме да приемем, че по-добре позицията да остане свободна, отколкото да направим компромис. Оставяме ниското възнаграждение да свърши тази работа вместо нас. Уви, практиката ми показва, че неподходящите хора се задържат повече. В същото време истинските таланти се демотивират от посредствеността и напускат.
Често бъркаме мотивационни и хигиенни фактори (с благодарности към КонсулТим, които ми отвориха очите). Опитваме се с финансови локумчета да предизвикаме съпричастност. В резултат на “направи едикаквоси и ще получиш едищоси” хората се фокусират в едищоси, вместо в едикаквоси.
Служителите също бъркме генерално, когато:
Търсим пари (условно казано) пакет, вместо вдъхновение кауза. Уви!
Когато сме недоволни предпочитаме да си помрънкаме как всичко ни е криво (разбирай треските в окото на другия), вместо да опитаме с промяна в собственото си поведение да подобрим ситуацията. Или си част от решението, или си част от проблема.
Чакайки някой друг да ни реши проблема проспиваме месеци и години.
Естествено има и множество други фактори, но за мен тези са основните. А за теб?
Излизането от омагьосания кръг “те ме лъжат, че ми плащат; аз ги лъжа, че работя” може да се инициира от всяка от двете страни. Стига, разбира се да иска (тук е важно да правим разлика между “искам” и “иска ми се”).
Темата е много важна за всеки, независимо работодател или служител, така че ще се радвам за всяко споделено мнение.
Последният епизод на The GigaOm Show акцентира на възможностите за стартиране на хай-тек бизнес в Европа и разликите със силиконовата долина.
Препоръчвам ти горещо интервюто със Saul Klein, шеф на европейския хай-тек инкубатор Seedcamp (аналог на Y Combinator):
Seedcamp наскоро обявиха първите шест подкрепени проекта, сред които дори един от Словения. Апропо, в интервюто Saul споменава за кандидати от България. Някой, нещо?
Ако имаш кола, не може да не си се сблъсквал с “любезността” на българските застрахователи. Особено, когато трябва да докладваш щета, половин ден не ти мърда. Първо отиването и връщането до мястото за огледи. Обикновено е на някаква майна с големи задръствания и много дупки. След това изписваш три кофи с мастило, като личните си данни и тези на автомобила попълваш поне на пет места. Не че застрахователят ги няма, просто формулярите и процедурите за обслужване са мислени с гръбначния мозък. Ходиш от гише на гише (поне в ДЗИ София е така) и като капак служителите са безкрайно нелюбезни. Все пак им нарушаваш спокойствието, ще трябва да се охарчат, пък няма начин да не си застрахователен измамник.
Точно това е моментът, в който твоя застрахователен брокер може да помогне. Моите наблюдения обаче показват, че ролята която те приемат в общия случай е на каса - да ти приберат парите и да гушнат “комисионното”.
Случайно научих за Евро Брокер, покрай партньорството на брат ми с момчетата в тази фирма. Не съм им ползвал лично услугите, но по разкази на очевидци за мен заслужават приза purple cow. Когато настъпи застрахователно събитие само им звъниш по телефона. Те идват, оставят ти тяхна кола, взимат твоята и отиват те да се разправят със застрахоателя. Можеш да се досетиш, че знаят и кътните зъби на всеки застраховател в България, по добре и от самия него, в резултат на което получаваш максималния възможен ефект.
Затова не е чудно, че тази иначе малка фирма от двама човека и половина е в топ 10 на застрахователните брокери по премиен приход. За справка SDI, които рекламират като луди и имат пунктове на всяко кьоше още не могат да се класират.
С интерес изслушах откъса от интервюто с изпълнителния директор на Оргахим Иван Соколов, който разказва защо лично интервюира всички важни хора в компанията:
Мога да ти натъпча главата с познания за бои за един месец. Но не мога да те направя човек за един месец.
Приятно е да разбереш, че личните качества започват да отместват професионалните умения в топ компании като Оргахим.
Чудя се, защо толкова ключов пасаж е изпаднал от финалната публикация?! Ехо, екипчето на Капитал Кариери, чувате ли ме?
Има само две неща, които ме притесняват в публикувания запис.
Първото е, че г-н Соколов се грижи за филтриране само на “хората, които могат да влияят съществено”. Това неутрализира голяма част от положителния ефект. Все едно да предпазваш от рак на кожата лицето си, а да оставиш ръцете назащитени на слънце. Когато в един организъм има рак всички други органи страдат, без изключение. Да не говорим, че добра идея може да дойде и от работника на линията. И последно, наличието на разлика в маята неизбежно създава два лагера. Мога да се обзаложа, че производството и администрацията в Оргахим не се долюбват. Не искам да си мисля какво се случва, когато се обърка поръчката на голям клиент…
Второто ми притеснение е липсата на намек за изграждане на система, която ще помогне не само г-н Соколов да разпознава врените хора. Както пишеше в една книга (цитирам по памет) “Харизматичните лидери познават часа. Великите правят часовник”. В случая какво ще стане, когато дойде друг изпълнителен директор? Или г-н Соколов в един момент прозре истината за work-life ballance и реши да излезе в по-дълъг отпуск?
При всяко положение адмимирирам първите стъпки на крупния българския бизнес в алтернативните HR техники.
Netflix обърна модела на видеотеките с хастара навън. 9 години по-късно BookSwim въвежда същия модел в бизнеса с книги.
Срещу фиксиран месечен абонамент поръчваш онлайн книги, които държиш колкото поискаш. Връщаш ги по пощата за сметка на BookSwim. Абонаментът зависи от максималния брой книги, които държиш едновременно.
Ще се намери ли някой, който да развие този бизнес в България? Може да предлага както българска, така и чужда литература. Моделът обещава добър марджин. Обещавам да се абонирам.
Вулканизаторите на гуми в София са буквално на всяко кьоше. Мърляви гаражчета, с натрупани отпред стари гуми и джанти. Чалгата е на особена почит - ако има телевизор ще е Планета, ако е радио - Веселина. От време на време срещаш някоя по-голяма гумаджийница, сгушена уютно в клоаката под някой мост или до китна автоморга. Там всичко е просто по-голямо - камарите с гуми и джанти, волумето на мах и миризмата на монтьорчетата. Прелест.
Kакво да очакваш от гумаджии. Бизнесът изглежда много подходящ за представители на по-ниските обществени прослойки. Ни акъл, ни образование ти трябва. И инвестицията явно не е недостижима. Затова изглежда невероятно, че един от първите кандидати за приза purple cow на България е именно от този сектор.
Открих Друмник по препоръка на приятел. Представяш ли си? Колко пъти са ти препоръчвали вулканизатор?
Преди десетина години любимият на най-откачената ми марсианска приятелка (ей, много е щура, да знеш) ми каза нещо от сорта на: “Върви на вулканизатора под бл. 128 в Хиподрума. Всичките ми приятели с по-хубави коли ходим там от години” (не съм сигурен за номера на блока на 100%, но така или иначе това вече няма значение). Друго не ми каза, а само рече: “Иди и виж”.
Направо ме смазаха:
първата работа след сваляне на колелото е старателно измиване с четка и сапун;
после с пинсета се вадят всички камъчета, забити между грайферите, за да не пречат на баланса;
след като извършат съответния ремонт идва ред на баланса. Но не какъв да е, а с оптимизация. Завъртат колелото на машината. Вместо да коват веднага тежести приплъзват гумата около джантата и пак опитват. Операцията се повтаря, докато намерят такова положение на гума и джанта, при което се налагат най-малко тежести. Обикновено грамажа пада наполовина от първата препоръка на компютъра.
и за десерт - затягат ти гайките с динамометричен ключ точно колкото трябва - нито много хлабаво (че да ти падне колелото в движение), нито твърде силно (че да търсиш телефона на Херкулес, когато ти се наложи да ги отвиеш отново).
Всичко това съчетано с:
чистота, от която могат да се изчервят повечето родни болници;
(тогава все още) безплатно кафенце;
момчета с чисти фирмени облекла и интелигентна приказка (апропо, сигурно някои от тях все още работят в Друмник);
Инженерът Николчовски е обикновен маниак. Попитай го само какви гуми са най-подходящи за твоята кола и ще паднеш от коня, когато разбереш колко много фактори играят. Може да ти говори увлекателно един час.
10 години по-късно Друмник вече не е просто вулканизатор, а истински сервиз, разположен в собствена сграда на бул. България. Кафенцето вече е с парички, а цените са доста над средните. Което очевидно не е проблем, защото буквално половин София вече там да си прави гумите.
Най-много се радвам, че продължават да иновират. Откриха може би първия “хотел за гуми“. В софийския офис на Орбител има(х)ме повече от 15 автомобила. Можеш ли да си представиш как се съхраняват 60+ гуми и каква логистика настава пролет и есен при смяната на зимни с летни и обратно? Сега само се обаждаме, записваме час, колата отива и без да чака се качва на крика. От “хотела” се вади другия комплект гуми (естествено надписани коя от кое колело е свалена), монтират се, а старите се мият, надписват и хоп - в склада.
А чичо ти Николчовски продължава да си живее в скромното си ЕПК жилище в Лагера и да прекарва по цял ден на първа линия в сервиза. Ето ти една снимка от в-к Новинар (дано не ми се карат), за да го познаеш когато отидеш да му стиснеш ръката:
След като прочете всичко това (благодаря за което), учудваш ли се, че дори един вулканизатор може да накара хората да говорят за него? Учудва ли те, че дори е включен в белия списък на сервизите? Същите гуми, същите машини и едни 3%, които го отличават останалата фауна…
Три пъти ура за Друмник и инж. Николчовски… УРА! УРА! УРА!
Казват, че разликата в ДНК между човека и шампанзето е само 3%. Въпреки че в научните среди все още се спори върху точния процент, едно е сигурно - приликите са много повече разликите. Без значение дали процентите са 3, 5 или 10, впечатляващо е колко малък процент до какви съществени “отклонения” води. И най-дресираната маймуна не може да стъпи на малкия пръст на едногодишно дете.
Днес си спомних за този феномен, докато разговарях с нов познат, който вече 15 години бори за място под слънцето в бизнеса с копирни машини. След толкова години все още има проблем, че “клиентите търсят най-евтиното”, защото “200-300 фирми правят същото” и “трудно се намират клиенти”, затова “понякога продаваме на загуба, само и само да го спечелим”. Все познати проблеми за средностатистическата фирма.
Е, и бизнеса е като приматите - 97% от “съдържанието” съвпада - аналогични продукти, сходни процеси, подобни процедури, идентични технологии… И само 3% отличават великите, от просто добрите (aka посредствени) компании. Докато повечето фирми се борят за 97те процента, изключителните се фокусират само върху онези 3%, които ще ги отличат от шимпанзетата. Google, Apple, Starbucks, да изброявам ли?
Общо взето това е червената нишка и в култовата книга на Сет Годин Purple Cow. В резюме, Сет също смята, че повечето фирми са скучни. В случая ги оприличава на обикновени, кафяви крави - трудно можеш да ги различиш една от друга, колкото и силно да мучат. Има обаче единици, които са забележителни и никога не ги забравяш. Сякаш си видял пурпурна крава. Или си впечатляващ, или си невидим. Няма средно положение. Любима книга. Ако не си я чел непременно се поправи.
Та да се върнем на разговора с новия ми познат. В опит да го посъветвам как да реши отколешните проблеми му разказах на две, на три за шимпанзетата, за кравите, но не ми се стори особено впечатлен. Гледаше ме в стил “тоя к’ви неупотребими глупости ми дроби”. Затова му разказах за няколко дребни български фирмета, които rulez в своите сегменти и доживели проблема “твърде много клиенти, ще ми се скапе услугата”. Кратките историйки определено го оживиха.
Дали човекът ще се възползва от импулса, когато се върне на работа в понеделник, нямам представа. Но от своя импулс да дам трибуна за представяне на българските purple cows аз не мога да избягам. Затова очаквай серия от публикации за маниащината на гумаджиите от Друмник, застрахователнитe Евроброкери и чудния свят на Wonder World.
Ха, 
